През август 2022 г. Младежкият съвет към УНИЦЕФ България и U-Report България обявиха младежки конкурс за есе на тема „Моят опит с климатичните промени и замърсяването на околната среда“. Интерес проявиха млади хора от цяла България и отвъд, споделяйки своите уникални преживявания и мисли по може би най-големия проблем, стоял някога пред човечеството.

Радостни сме да споделим творбите на петимата победители. Тук ще прочетете есето на Аляра Тасим, отличено с I място във възрастова група 19-24 години.

Слънцето е бяло като копче, с което облаците обличат небето, като ярка крушка в нощта, към която лети пеперудата (за своето последно докосване с топлината), като магия на светулка, като снежна топка. Слънцето е бяло като топче за тенис на маса!

Зимата поставя на изпитание очакването, търси търпение, обича вярата. Тогава спортните срещи и състезания заспиват своя зимен сън, раждат се снежните човеци, снежните топки, нослета от морков. Един снежен човек се роди така, от нетърпението ми за Голямото състезание – навярно не сте чували за отбора по тенис на маса от Две могили? Ние печелим винаги, станахме четвърти в света преди няколко години, сега спечелихме участие на Световното първенство в Китай, щяхме да представим България... Но дойде пандемия и вече трета година чакаме... Направихме снежно човече с батко, той ми каза, че така ще сътворим магия. После изяде няколко моркова, преди да изберем най-подходящ за нослето. Когато го завършвахме, изведнъж ме попита:

– Знаеш ли, че Снежният човек обича щъркели? Сигурно и нашият си има любима. Има една история, всяка година снежните човеци чакат щъркелите, да ги видят поне за миг, а после се стапят! – аз се смеех и вярвах, че това е измислена история. 

– Обещавам ти много слънца, прибери се вкъщи, време е вече! Нека за миг да те зърна, да разпериш крила, обещавам ти много слънца, моя, крилата надежда... - така говореше необичайното снежно човече в двора. Звучеше като вятър, затова не го чуваха хората. Но климатът вече е друг, за броени дни, температурата стигна петнадесет градуса, после отново дойде сняг, след него - дъжд, човечето ни стана съвсем малко, а сетне, слънцето отново изгря, водейки красив щъркел на комина. 

Чух го, когато започна да свива гнездо. Отворих прозореца и гледах с възхита големите крила над покрива. Внезапно осъзнах, че щъркела не правеше гнездо, а сянка. Погледнах към двора, а там с разтопена от обич усмивка Снежко лежеше почти стопен. Беше дочакал своята пролет, бе дочакал щъркелът да разпери крилете си. Едва сега го чух ясно:

- Обещавам ти много слънца, свий гнездото си, моя надежда. Не умирам, аз всъщност летя, изпарявам се, стигам до теб по небето. И докосвайки слънцето като капка роса, аз ще помня, че има надежда – добре си дошъл у дома, свий гнездото си от слънчева прежда.

Гледайки локвата в двора, разбирах все по-ясно: климатът се изменя, снежните човечета все по-рядко успяват да дочакат своята пролет, все по-невъзможно изглеждаше да видят щъркелите, но се крепяха от надеждата, от обещанието за слънце. Дори когато изглеждаше, че умира, Снежко всъщност живееше, при това – живееше толкова истински, че забравих тревогата си по състезанието. За нашия приятел слънцето не беше смърт – болезнена и черна, беше обич – чиста и невинна, беше щъркелът.

Всяко слънце беше топка за тенис, всяко слънце беше нечия надежда, обещание, очакване. Всяко слънце вероятно разтапяше някого, но понякога, само понякога – го учеше да лети... Иглу се прави от лед, но в убежището на своята същност запазва около 15 градуса топлина. Ако можем да запазим у себе си топлина поне наполовина равна на онази, която носеше Снежко, то ние щяхме да съхраним постоянната надежда за климата и човечеството. Ако хората превърнат своята същност в убежище, биха съхранили поне 15 градуса надежда и очакване за природата. Кога спряхме да четем вятъра, да гадаем по птиците, да намираме път по звездите? Кога спряхме да чуваме писъците на гората, когато секат децата ѝ? Кога превърнахме животинския свят в цирк, резерват, палто и червило? Кога спряхме да бъдем дом, а се превърнахме в хотел? Природата молеше за милост, а ние и предложихме стая – изчислен пакет за нощувка (в цената влиза строеж – изсичане на гора, отопление – замърсяване на въздух, потребление – замърсяване на водоем, забавление – шум в честоти и вибрации, кухня – човешки егоцентризъм и ексцентричност, облечени в световна пандемия...). Кога спряхме да се радваме на смелостта на кокичето, пробиващо с крехки листенца студената пръст и снега, за да донесе пролетта? Кога спряхме да разбираме Снежко – човечето от сняг, което умира, за да види слънцето, за да дочака щъркелите? Кога нашите състезания – между хората, в живота, по стълбата на успеха – станаха най-важни? Промените в хората промениха климата, промениха истинския смисъл на любовта и надеждата. А локвата в двора се изпаряваше, изчезваше като последното инатливо вълшебство на този свят... “Ако искаш да видиш пеперуди, трябва да изтърпиш две-три гъсеници”, казваше Малкият принц, а аз си мислех, че пеперудата в своята същност също е жертва – последната ѝ среща със светлината и топлината я тласкат право към свещта, но тя толкова много обича, че прегръща с крилца до последно... Като Снежко, докоснал слънцето, който навярно шепти на щъркелите: “Постройте дом, създайте семейство, обичайте тази земя, нека простим на хората – като наследство – ще се опомнят и пак ще обикнат света...” 

Аз ли? Да, аз съм точно този герой – Малкият принц (по-скоро принцеса), опитомен от лисицата, виждащ сълзите на щъркелите, знаещ и вярващ, че те са чули снежните човеци, че с мъката по тях слепват клонките за гнездата си, че ще се връщат, за да чакат своята среща: пролетта и зимата, в невъзможната орис на любовта. Морковът стоеше на белите плочки в двора, сякаш бе нямо доказателство за чистата смърт... Или за полет? Колко е малък този свят, колко малко е нужно на хората...? Щъркелите махаха с клюн, сякаш изпращаха своя приятел, сякаш, че знаеха – не е смърт – сякаш, че знаеха, че е обещание за невъзможното “заедно”. Светът стана голям като топка за тенис на маса, побира се в длан, но състезанието е вече приятелско – срещата е възможна – аз стоя пред природата, покорена от нейната обич!

Вижте още есетата на:

Стоян Андреев, отличенo с I място във възрастова група 14-18 години: "За да не забравим цвета на зеленото"

Рая Колева, отличенo с II място във възрастова група 14-18 години: "Пожарите, които задушават Калифорния и спомените ми"

Мирела Петрова, отличено с III място във възрастова група 14-18 години: "Крехките крила на надеждата"

Ирина Ботева, отличено с II място във възрастова група 19-24 години: "Моят опит с климатичните промени и замърсяването на околната среда"