През август 2022 г. Младежкият съвет към УНИЦЕФ България и U-Report България обявиха младежки конкурс за есе на тема „Моят опит с климатичните промени и замърсяването на околната среда“. Интерес проявиха млади хора от цяла България и отвъд, споделяйки своите уникални преживявания и мисли по може би най-големия проблем, стоял някога пред човечеството.

Радостни сме да споделим творбите на петимата победители. Тук ще прочетете есето на Стоян Андреев, отличенo с I място във възрастова група 14-18 години.

Понякога хората сме толкова съсредоточени в дребните и незначителни неща в ежедневието ни, че трудно откъсваме поглед от рутината си, за да видим значимото, голямата картина. И все пак с периферното си зрение забелязваме, волно или не, промените извън малкия ни свят. А един ден, когато излезем от този унес, се чудим къде е останало онова минало, което „внезапно“ (а в действителност бавно, но незабелязано) е изчезнало – и може би е било отнето от нас завинаги.

След едно такова „сепване“ жителите на нашата блокова кооперация се събудиха, за да установят, че рано сутрин не се чува вече песен на птички, а шум от строежи. Градът е София, кварталът е „Сухата река“, но това е без значение – описаното може да се случи във всеки квартал и реакцията сигурно би била същата. Някак упорито вярвам, че средностатистическият българин предпочита, когато се събуди рано сутрин и отвори прозореца, за да проветри стаята от вчерашния въздух, да усети нов и свеж полъх, а не тежък и задушен смог, примесен с прах от строежи. Убеден съм и в това, че много повече хора ще оценят тишината и птичите песни пред ръмженето на строителни машини.

Преди 12 години до края на улицата зад моя блок се простираше една голяма зелена площ, целостта на която на места беше нарушавана от единични сгради – двуетажни семейни къщи, малък парк с детска площадка, кварталната църква и читалище. Сега, когато мога да измеря разстоянията с Google Earth, се оказва, че пространството е възлизало на малко над 0,7 km2, но тогава ми се струваше огромно. Когато започнаха училищните ми години, малко обръщах внимание на това, което се случваше в „големия ни заден двор“, както някои го наричаха. Спомняйки си тези времена, не мога да посоча точния момент, в който всичко се промени – може би когато започна изграждането на третия лъч от софийското метро, с което апартаментите в квартала станаха по-търсени. Отначало не изглеждаше толкова застрашително – първо бе издигнат един блок до църквата, после друг срещу парка. Но след това се появи трети срещу читалището, четвърти и пети изникнаха съвсем близо до жп линиите, шести бе построен до бензиностанцията... В определен момент изгубих бройката, а блоковете стигнаха съвсем до нашата кооперация. Към днешна дата се изграждат още четири: единият в близост до читалището, другият на ъгъла с улица „Черковна“, а останалите два – недалеч от гара „Подуяне“. Така от някогашните 0,7 km2 незастроени към днешна дата остават по-малко от 0,2 km2. Съмнявам се обаче това да са последните нови сгради в района.

По-горе споменах, че описаното може да се случи във всеки квартал и това се вижда най-ясно в София, особено през последните години. Всеки софиянец се е сблъсквал с проблема за презастрояването, а редица граждани от квартали като „Младост“ и „Бъкстон“ повече от десетилетие се борят срещу новите блокове. Процесът на презастрояване се дължи отчасти и на законовите уредби, свързани със строителството в столицата (те са по-изгодни за частните собственици на парцелите, а не за обществения интерес). Нещо любопитно: към февруари 2022 г. за последните 15 години Столичната община е отчуждила точно 0 m2 частен имот в парк, градина или междублоково пространство. Това само още повече затвърждава политиката в подкрепа на ниския контрол над строителството. По този начин се стига дотам, че се строят нови и нови сгради напълно законно, без да се пита за съгласието на хората.

Човек може да зададе въпроса защо са необходими зелените площи като онази зад блока ни в градовете. Повечето големи населени места трябва да се справят с приток от заселници, което обосновава изграждането на нови жилищни кооперации. От друга страна обаче, връзката между човека и природата в буквален смисъл е жизненоважна. Доклад от 2016 г. на Световната здравна организация (СЗО) за Европа установява, че годишно 43 000 души умират в градовете, защото в близост до дома им няма зелена площ. Прогнозите са за увеличение на броя, ако не се вземат мерки. Аналогията, че зелените пространства са белите дробове на градовете, се оказва болезнена истина – въздухът е по-чист в „по-зелени“ райони, а хората, живеещи близо до паркове и градини, живеят по-дълго и са по-здрави. Връзката между чистотата на въздуха и зелените площи се забеляза в хода на годините и в нашата част от квартала, особено зимно време.

Презастрояването е предизвикателство пред съвременното общество, но с правилния подход то е преодолимо. Стратегиите за решаване на проблема с намаляването на зелените площи зависят най-вече от мащаба, спрямо който следва да се приложат. На първо място бих апелирал ръководството на Столичната община (а и не само) към промяна на политиката, свързана със строителството. Трябва да се въведат такива критерии за издигане на нови сгради, които да предотвратяват твърде гъстото застрояване на площи. За предпочитане е градът да се разраства (в разумни граници) на север и на изток. Освен това бюджетът от 15 милиона лева годишно, предвиден като средства за отчуждаване на незастроени парцели, очевидно остава неизпълнен. Много по-смислено би било тези пари да се отделят за поддържане на зелени площи – включително и такива, които не са обособени като паркове или градини, какъвто е случаят с пространството зад кооперацията ни. Що се отнася конкретно до този казус, не бих забранил строежа на всички блокове в нашата част на квартала – по-скоро бих намалил броя им и бих предотвратил струпването им на едно място. Така ще има достатъчно пространство за зеленина между сградите, а и достатъчно жилища. Бих се погрижил също така компаниите изпълнители на проектите да засаждат достатъчно нови дървета, за да се компенсират изсечените. Броят им за момента е далеч от достатъчен.

Малкото привърженици на построяването на нови блокове твърдят, че природата няма място в града, че ако човек иска да бъде сред нея, винаги може да запали колата и да отиде в планината. Но защо да унищожаваме природата и после да я търсим другаде, когато можем да я оставим близо до дома ни? В забързаното ежедневие можем да бъдем извинени, ако невинаги откриваме смисъла във важните неща или забравяме да го търсим. Но именно на нас, на младото поколение, никога няма да ни бъде простено, ако забравим връзката си с природата и не полагаме достатъчно усилия за нейното поддържане. В името на едно по-добро бъдеще за нашите деца нямаме право да забравяме цвета на зеленото.

Вижте още есетата на:

Рая Колева, отличенo с II място във възрастова група 14-18 години: "Пожарите, които задушават Калифорния и спомените ми"

• Мирела Петрова, отличено с III място във възрастова група 14-18 години: "Крехките крила на надеждата"
• Аляра Тасим, отличено с I място във възрастова група 19-24 години: "Моят опит с климатичните промени и замърсяването на околната среда"
• Ирина Ботева, отличено с II място във възрастова група 19-24 години: "Моят опит с климатичните промени и замърсяването на околната среда"